Тази статия ще е малко по-различна от останалите в блога ни. Запознайте се с Георги, който е обикновен човек също като нас – живял е в свят, който се променя динамично, работил е през целия си живот честно и почтено. Сега е на 71 години и е пенсионер. Горд баща на две страхотни млади момичета. Вече е побелял. Хванала го е сланата на възрастта, но пък е издокаран в костюм, сресал е назад оредяващата си коса и е с изправен гръб. Мустакът му е изрядно оформен.

„Преди имах много, момчета." – започва Георги. – "Хубаво е да си млад, ще знаете! Ценете го това. Страшно съкровище е младостта. Щото можеш да работиш, чувстваш се силен, знаеш, че решиш ли – ще покориш света. Единственото лошо, когато си млад е, че си неук. Ех, аз сега, ако бях на вашите години с тоя акъл, старостта нямаше да ме опари така. Ама ето на – живот. Живееш го и се учиш.

И аз като вас бях мотивиран млад мъж. Исках да успявам, исках да бъда някой. По мое време обаче нямаше такива компании, каквито има сега. Тогава всички работихме за държавата. Имаше проблем и с издигането в йерархията. Ако не си партиец, шансовете ти са тройно по-малки за такива успехи. Нищо, че си учил или че имаш някакви умения.

Аз съм от село. Там са ме научили, че работата изисква усилия, затова като постъпих на първата си длъжност, бях с ясната представа, че ще се работи здраво. И това ми помогна много. Започнах в една фабрика за текстил. Учих икономика в Свищов тогава. И работих, защото нашите не можеха да отделят за мен – имам по-малки брат и сестра. Трябваше да се мисли и за тях, а аз като най-голям реших, че ще взимам от рано живота си в ръце и като се уволних от казармата, рекох хайде – отивам в града. Та, захванах едновременно ученето и работата. Не съм се жалил хич. Давах всичко от себе си и в двете. Още в края на първата година труда ми се възнагради. Направиха ме началник-смяна. Бях само на двадесет и две години тогава. Старите ме взимаха на подбив, че не ми е пораснала брадата още. Това повишение ме мотивира двойно повече. Стараех се много. Скоро започнах да правя преразпределяне на силите в смяната, така че да сме максимално оптимални и да даваме най-висока резултатност в предприятието. Разговарях с колегите си, станах приятел с повечето и скоро те вече не ме възприемаха като хлапе, а като отговорен човек, на който може да се разчита. Работих наравно с останалите.

Като завърших икономиката, получих ново назначение – бригадир на цеха. Заплатата ми се повиши чувствително, но на третия месец след повишението получих запитване защо не съм част от тогавашния партиен социум. Отговорих, че от политика не разбирам и нямам желание да я уча, но началникът ми много държеше да ме вкара в редиците. Отказвах упорито известно време, но не стигнахме до единомислие и накрая се наложи да напусна. Отидох в друго предприятие. То беше за добиване на цветни метали. Взеха ме директно във финансовия отдел. Началникът ми се оказа добър човек и не повдигна въпрос за предишната случка. Остави ме с моите си убеждения. Това за тогава беше рядкост. Започнах с нови сили, твърдо решен, че тук ще е по-добро място за развитие. И наистина беше така. За шест години заех мястото на ръководителя си. Той лично ме препоръча като се пенсионираше. През това време се запознах със съпругата си и се сдобих с голямата си дъщеря - Калина. Бях щастлив. Взимах добри пари, гледах семейството си, водих ги на почивки и се стараех да не им липсва нищо. Създадохме още едно дете – още една страхотна дъщеря - Мария. Кой ти е мислил тогава за старините? Знаеше се, че българските пенсионери живеят добре. Всичко това обаче беше лъжа и никой не подозираше колко страшна е ситуацията всъщност. Разбрахме го по трудния начин. Дойде 89-та. Дойде демокрацията. С нея дойде и новото разбиране за бъдещето.

Капитализмът е голяма сила, няма спор. Но ние живяхме в общество, на което не се разрешаваше да знае за възможностите, които предлага тази нова система. И затова бяхме неподготвени, когато дойде време да се пенсионираме. За мен това се случи няколко години преди първата финансова криза на новия век. Имах някакви спестявания, но изобщо не бях подготвен за реалността. Вие сте млади момчета, не можете да си го представите още, но без да се шегувам – падането е рязко. Прилича на това да изкачите един връх на планина, радвайки се по пътя, че все пак го правите и ви се получава. Когато сте горе, стъпили на планината и над света, тя изглежда малка. Слизането след това винаги е изпълнено с тъга и планината става страшна, когато се надвеси над вас и върхът е далеч, закрит е в облаци.

Добре поне, че децата ми бяха големи и не трябваше да мисля за тях. Имаха добри професии, бяха учили и знаеха какво всъщност ще могат да направят в капиталистическото общество. В онзи стар, скрит и потаен социум кой ще ти каже какво да правиш със спестяванията си? Никой. По онова време и не мислихме за това, че е нужно да управляваме парите си. След падането на социализма стана модерно да правиш бизнес и да инвестираш, ама аз си лежах на тая кълка, че съм работил като вол цял живот и държавата няма да ме остави. Е да, ама не. Личните ми финанси намаляха двойно. Аз и преди това знаех, че няма да е същото като в дейния ми период, ама не предполагах, че толкова сериозно ще ми се отрази. За жалост годините не ми простиха и доведоха със себе си характерните болести. За това ви казвам, че младините трябва да се ценят и да не се злоупотребява с тях. Разходите ми по здравето скочиха тройно. Тъжното е, че със съпругата ми трябваше да правим компромиси за лекарствата един спрямо друг, за да се крепим. Ако не бяха децата, не знам до къде щяхме да я докараме...“ - Тук Георги спира замислен. Поглежда ни и се усмихва насила, след което продължава:

„Ех, момчета, да бях на вашите години! Живи и здрави да сте, ценете си младините! Ако бях започнал да си давам сметка на вашите години за това как ще остана без пари, днес нямаше така да ме опари старостта. Ама вярвах сляпо, че щом съм работил цял живот, държавата ще се погрижи за мен и пенсията ми ще е добра. Не съм крал и не съм лъгал. Това не са неща, които аз мога да направя. Не съм обаче и размишлявал за това, че когато се пенсионирам, едвам ще свързвам двата края. А можех. Но не прецених. Сега имам малко спестени пари и е късно дори да мечтая за бизнес. Но да ги кътам също няма смисъл. Ще ги вложа в нещо, което носи добър доход. Пък да става, каквото става. Поне за децата нещо да остане.“

*Тази история е базирана на истински събития, но героите в нея са художествени персонажи. Всяко сходство с действителни личности е напълно случайно.